Времето навън беше като настроението му – сълзливо и болно. Не помнеше колко време е прекарал в това състояние на полусън. Може би ден, може би седмица. Съзнанието му винаги изключваше в такива случаи. Тялото му преминаваше на автопилот, докато по-висшите части от мозъка му се изключваха за болката. Настъпващата нощ с нищо не помагаше. През деня обикаляше, разговаряше, блъскаше се в другите хора – кога случайно, кога умишлено, само и само да има повод да заговори някого. Но през нощта беше сам.
Беше самотен. За кой ли път чу „нека си останем приятели”. Не че му липсваше нещо. Не беше грозен, нито пък глупав. Беше забавен и умееше да слуша. Само дето никоя не искаше да му даде шанс. Като онази надутата сврака от счетоводството. Само допреди ден или седмица той виждаше в нея Жената. С няколко погледа тя го беше накарала да почувства, че иска да му каже нещо повече от служебните приказки. Той се осмели да я покани, но тя каза, че можели да си останат приятели. А два дена по-късно я видя с най-големия простак от Личен състав. Смееше се и накланяше глава към него. Глупачка! Пиеше му се бира, но излезе от лавката за да не го видят онези. Не искаше да им позволява да видят сълзите, потекли по страните му. Прибра се и на другата сутрин се обади, че е болен и няма да ходи на работа. Щеше му се шефът да бе казал, че трябва да дойде. Да му каже, че без него работата ще спре, че той е важен и хората разчитат на него. Но онзи каза само „добре” и затвори.
Отвори хладилника и взе шишето. Не помнеше кое по ред. Важното е, че беше пълно, и щеше да му помогне да оживее и тази нощ. Тръгна към кухнята да търси нож, с който да махне проклетия целофан от тапата. Запрепъва се в тъмното. Не искаше да пали лампата. В този момент на вратата се звънна. Той замръзна. Нито очакваше гости, нито пък ги искаше. Реши да си мълчи – нека неканеният разбере, че тук няма никой. Звъненето продължи. Звучеше някак си плахо, но настойчиво, макар да не можеше да го обясни. Та звънецът си звънка щом натиснеш бутона, няма отделен сигнал за „плахо, но настойчиво”. Най-накрая се предаде и тръгна да отвори.
На вратата стоеше Тя. Точно каквато си я бе представял. Не свраката от счетоводството, другата – от мечтите му. Колко пъти си бе представял как точно с такова момиче се появява, за да натрие носа на поредната отхвърлила го. „Ти не ме искаш, но виж каква ме желае”.
-- Може ли? – плахо попита момичето.
Той се смути. Представи си как изглеждаше в този момент – с тридневна брада, сплъстена коса и бутилка водка в ръката си.
-- Аз... Разбира се, влезте...
-- Не се притеснявай – каза момичето, явно набрало смелост. – Дойдох при теб. Защото си хубав такъв, какъвто си.
Той подозрително погледна още неотвореното шише. „Халюцинирам! – помисли си. – Преумора и много алкохол.” Протегна ръка и я пипна предпазливо, все едно проверяваше дали котлонът е горещ.
-- Истинска съм. Понякога Той се смилява над страдащите души и сбъдва мечтите им. А ти страдаше толкова много.
Той се отдръпна за да пусне момичето. И започна нощта, която надхвърли дори мечтите му.

 С всеки ден той ставаше все по-нервен. Сърдеше се когато момичето поискаше да излезе някъде. Излизаха двамата, и той гледаше реакцията на другите мъже. Струваше му се, че всеки иска да му я отнеме, а което бе по-лошото – че тя е готова да му избяга. Макар момичето да се облягаше доверчиво на ръката му и да го гледаше право в очите, той знаеше, че това е само опит да приспи бдителността му. Тя не откъсваше очи от него, но той знаеше, че скришом гледа другите мъже. Избира. Всеки бе по-красив от него. И с всяка изминала минута той ставаше все по-злобен, докато накрая момичето не издържаше и го молеше да се приберат. И тогава се любеха. Но бяха изчезнали предишните нежни ласки. Сега той беше собственик, използващ имуществото си. Вече не правеше любов с нея за удоволствие, правеше го за да докаже, че е мъж. Тя търпеливо понасяше грубостите и обидите му.
След една седмица се обади шефът. Поиска да знае дали любимият му подчинен случайно не е забравил, че все още има работа и любезно го осведоми, че вече има двама кандидати с по-голям опит и квалификция от неговите. Той затвори телефона и излая по момичето: -- Трябва да ходя на работа.
-- Скъпи -- неуверено започна тя, -- ако ще излизаш, трябва да ми оставиш ключ. Да напазарувам за вечеря. Очите му пламнаха.
-- Ключ? Да пазаруваш? На ти един ключ, мръсна... – и добави една дума, коренно противоположна на тези, с които я наричаше през онази първа нощ. И понеже думата не бе достатъчно тежка за да изрази чувствата му, я удари с всичка сила.
Момичето не заплака. Само преглътна и влезе в спалнята. Той тресна вратата и заключи.
През целия ден беше зъл и раздразнителен. В замъгленото му от ревност съзнание дори се прокрадна нелепата идея, че новата му приятелка си има любовник ключар, който ще се промъкне докато той се занимава с глупости. Обиждаше клиентите, а колегите си наричаше с всички гнусни епитети, които можеше да измисли. На края на работния ден шефът му подаде плик с няколко банкноти и го помоли повече да не се връща. Той бясно накъса парите и отфуча към къщи.
Отключи вратата и се втурна към спалнята. На леглото седеше прегърбена, сбръчкана старица, която само по живите, прекрасни, сини очи приличаше на приятелката му. -- Какво...
-- Съжалявам, скъпи – продума жената, опитвайки се да изправи немощното си тяло. – Мечтата не може да живее в затвор. Или вярваш в нея, или изчезва. Не можеш да мечтаеш насила. Нито пък мечтата ти може да живее насила. С едно последно усилие тя се изправи и се приближи до него.
-- Аз те обичах – каза. – Вярвах ти! Толкова ли бе трудно и ти да повярваш в мен?
Докосна леко бузата му с устни и затвори очи. Превърна се в стълб пепел, който за миг остана изправен, запазил формата на тялото й. След това се разпиля по килима.

Определено ме кара да се замисля. За пореден път осъзнавам противната, обсебващо-лепкава прегръдка на ревността.

ако няма да отговаряш на коментарите, да не ти пиша такива?

Не разбрах къде точно е въпроса?

погрешния човешки стремеж да получиш наготово нещо, за което не си готов, не си дозрял. Не виждам как може някой да достигне щастието ако не го е изстрадал, така да се каже.
Странни са ми и разни предавания ала "Пълна промяна", защото се явяват отново един вид shortcut към щастието...